Целувката се появила много отдавна, толкова години преди нас, че никой вече не си спомня как точно станало това. Една полу-приказка, полу-история разказва, че тя била израза на майчина любов – за да нахранят порастващите си деца, майките сдъвквали вместо тях храната им и я подавали.
Така години и поколения наред докосването на устните, за да дадеш храна, станало израз на любов и близост. Обичаите се променяли, хората се развивали, а храната изчезнала от докосващите се едно в друго лица. Но от толова поколения на близост, изказвана с хапки, в нас останал инстинкта, че храната и любовта не могат дълго време една без друга.
Тази приказка може би е истина, а може би някой я е измислил много хилядолетия след зората на човешката история. Може би си е спомнял колко любов трябва да дадеш на хляба, за да събере с аромата си всички у дома. Или пък е забелязал, че ако нямаш желание да зарадваш някого, пък било то и самият себе си, храната никога няма да стане толкова вкусна, колкото обещава готварската ти книга.
Правя блога като една лична готварска книга за хора, които обичат храната. Рецептите са само една част от готвенето, истинската любов е като приятелство между тялото ти, душата и това, което слагаш в чинията си. А за да го обикнеш – трябва да го познаваш. Затова освен рецептите споделям и всичко, което може да бъде полезно в кухнята.
Готвенето е малкото ми бягство от прекалено емоционалния ден или от часове, заплашени от скука. С него много лесно изтривам страха, че ми липсва нещо ново – достатъчно е просто опитването на нова рецепта. Понякога бягам в обратната посока – правя отново и отново нещо познато, за да уравновесявам някоя прекалено голяма вълна нови впечатления.
Споделям готвенето като лекарство с дози, които всеки си определя както иска. Само внимателно – пристрастяващо е!
Няма коментари:
Публикуване на коментар