По предварителен план сега трябваше да пускам поредната рецепта. Само че плановете се изпълняват единствено в идеалните комунистически общества, а както знаем, СССР го няма от 20 години. Поне. И така, вместо да споделям благи думи колко прекрасно е да мариноваш пиле в кисело мляко и каква "ах,ох, ама чудна е" торта ще се получи от купчината брашно, захар, масло и една чанта с плодове, сега ще ближа рани (буквално), защото следвам точни рецепти без много да мисля.
Хайде отначало. Преди няколко дни в ума ми се вклинява дочутата идея, че пиле, мариновано в кисело мляко, дава един такъв неповторимо страхотен вкус, защото киселината от млякото разрушава едни лоши връзки в местото, които го правят жилаво. И така, не мога да не пробвам, защото аз с готвенето на месо не съм много оригинална и предпочитам класика на скара или просто задушено/изпържено/печено, само подправките и гарнитурата си сменям.
В google има всичко, има и рецептата - по Иван Звездев, но отказах майонезата, все пак линия пазим, смених малко подправките, че с къри и куркума съм скарана, и сипах едно хубаво подправено кисело мляко върху парчетата пилешко. Маринова си се около 3 часа, че и повече в хладилника, след което дойде реда му за печката. Към края на печенето в кухнята ми се разнесе странно киселееща миризма - не че беше неприятна, ама някак не я свързвах с пиле. Е, нищо, вкусът му пък може да е добър...
Ами, честно казано - беше добър. Само че с киселеещ привкус, който поне на мен не ми хареса особено. Киселото мляко остава на рядък сос, месото наистина става мнооооого крехко. Но другия път ще се обърна към традиционните си навици за пилешкото.
Мисля си, че може би трябва да го мариновам за не повече от два часа в млякото, след това да го изплакна от него и да му сложа подправки. Така вероятно жилавите връзки ще са разрушени, а киселият вкус и аромат няма да са така силни. Само да уточня - млякото ми изобщо не беше кисело, беше си стандартно магазинно мляко с две седмици трайност.
Другия път ще споделя какво е станало.
А сега - десерта. В юлския брой на "Меню" ме изкушиха с една огромна плодова торта. Мисълта ми беше, че трябва да стане, засега от "Меню" нямам пропуск, всичко се получава. Млечният крем се правеше малко странно и безсмислено сложно според мен - разбиват се жълтъците с нишесте, после се добавя на струя врящо мляко. Да ви кажа, каквото и да правите, ще се пресекат от такова мляко, а аз си изгорих и ръката. Другият път ще заложа на бабината рецепта за млечен крем - с брашно и много по-лесно приготвяне, в последните дни две торти и доза еклери с него изчезнаха като лед в узо.
Втора грешка с тортата - не знам дали сиропът извря прекалено (малко вероятно, варих го точно по указание), но нито той, нито крема с желатин успяха да я напоят добре. И пореден урок - плодове, разбъркани с крема, не изглеждат толкова добре, колкото нарязани и подредени над него между двата блата. Образно казано - мажете с крем, отгоре редите плодове и слагате следващия блат. При разрязване и вкуса, и вида им е по-добър, отколкото на размесените с крем.
Все си мисля, че имаше нещо леко объркано в обясненията, но за другия път да си знам - ако знаеш как се прави нещо и една рецепта ти е съмнителна, давай по собствен инстинкт. Но пък от рецептата за блатовете научих нещо - с много малка модификация ще си ги ползвам за други торти.
Иначе в редакцията на "Дневник" сме всеядни, особено в неделя и сега отивам да си прибера подноса. Ето как изглеждаше тортата:
http://www.facebook.com/photo.php?fbid=10150271959276238&set=a.10150215744666238.319059.653726237&type=1&theater
Основен извод: В готварството собственият инстинкт е по-важен от написаната рецепта :) И да не вземете да си мислите, че моите рецепти са идеални, и аз съм човек, и аз греша.
Няма коментари:
Публикуване на коментар