"Кулинарен тур"... за губене на време

Забелязала съм, че склонността на филмовите реклами да ти хвалят нещо обикновено е обратно пропорционално на качеството му. Повечето хубави филми не се нуждаят от подробно описание и настоятелно подканяне да ги гледаш - обаче ако става въпрос за нещо средно между "пълен провал" и "бъдеща класика", рецензиите по списания и програми просто ще те блъскат да отидеш. Нещо като "Кулинарен тур" - филмът е в селекцията на Киномания, при това в раздела на кулинарното кино, което ми намирисваше на нещо поне толкова екранно-кулинарно, колкото "Шоколад" или "Храна за душата". 

Не, не е. С уговорка мога да кажа, че е приятен за гледане, но със сигурност нито бих го гледала отново, нито бих го препоръчала, а още по-малко бих го определила като кулинарно кино. Първо, събрани са двама добри актьори и сценаристът им е бутнал изобилие от "английски хумор". Вероятно балканската ми душа не го разбира, но протяжните сцени, в които двамата безуспешно се опитват да имитират Ал Пачино, Антъни Хопкинс и т.н., изобщо не са нещо, което мога да нарека хубаво кино. 

Общо взето, с това се изчерпва голяма част от филма. Интересната и обещаваща забавления основна фабула се губи в пространството на диалозите - "Съгласен ли си на такава сделка - детето ти да се разболее, а ти да вземеш Оскар?" Личният момент на раздяла не личи особено, освен ако не броим зле изпипаните и много прозрачни сцени на свалка между главния герой и някоя друга случайна жена. 

Кулинарното във филма се изчерпва главно с иронията на изродена висша кухня, която предлага "близкалка от патешка мазнина с шнапс" и ироничен шоколад във формата на запетая. Точно линията, с която и заглавието рекламира, и рекламата уж привлича, е мината доста повърхностно. 

Все пак, да не бъда крайно отрицателна, филмът има и свежи моменти и ако беше дълъг час, вместо 109 минути, щяха да изпъкват повече. Например поканата за главния герой - неосъществен актьор, да играе главна роля в сериал със 7 години договор - на патолог. Може би най-хубавото нещо към края беше припомнянето за прекрасната песен на ABBA "The Winner Takes It All" - само като текст, да не си помислите, че Стийв Куган и Роб Брайдън мога да пеят. А последното ми впечатление от режисьора Майкъл Уинтърботъм беше безкрайно изтърканото използване на цветовете на светлината, за да покаже домашен уют или самота. Разбира се, самотният живее в остъклен отвсякъде апартамент на n-ти етаж, с процеждаща се мъгливо-сива светлина, с минималистично-студено обзавеждане (и странното решение тиганите ти да са закачени под стълбите, за да може когато се качваш нагоре, праха от обувките да се лепне на тях). А от другата страна е приятелят-семеен, в английска къщичка, русоляво-рижа жена, жълтеникаво домашно осветление, никаква гледка от прозореца и кухня от класическо дърво. Колко изненадващо, нали?

Засега от днешните режисьори, на които е попадало окото ми, единственият, можещ да си позволи такава игра с цветове и светлина без да изглежда банален, е Алмодовар. При другите някак ти се струва, че снимат с учебника по режисура под ръка.