Тазгодишната крилата фраза на Деси е „Човекът е създаден за кеф”. Толкова й харесва, че решава да си го пренесе и в следващите години, дори мисли да направи нова религия, движение, партия или каквото се изисква, за да популяризираш един светоглед. Деси Димитрова е координатор на движението Slow Food за България и си повтаря фразата зад щанда му на изложението „ИнтерФуд&Дринк” в София, докато нарежда гостите си. Събота беше закриването на изложението и почивният ден е довел повече обикновени посетители, за сметка на бизнеса, който вече е минал през работните дни. Хората край щанда със сигурност са тук единствено за удоволствие – от храна и поезия.
Ама буквално удоволствие, защото освен вкусни домашни сладка, сокове, билков чай и кексчета, Slow Food е направило зад щанда си малък поетичен рецитал на Мария Донева. Тя започва с уговорката, че няма да чуете дълбоки и мрачни стихове за страдание, не е от поетите, които си късат ризите от мъка и го изливат в думи. Е, нейните са много по-леки, с малко слънчева пудра, кристална захар, дюли и сладко от спомени, от хубавите спомени, на които се усмихваш, а не въздишаш.
Щандът на Slow Food събира доста посетители, всъщност докато преминавах покрай останалите щандове на изложението в „Интер Експо Център” веднага го забелязах по плътно заобиколилите го хора. Някои, май повечето, чуваха за пръв път за Slow Food.
Движението Slow Food възниква в Италия през 80-те години, за да се противопостави на бързото хранене, бързия живот и липсата на време за прости удоволствия. Като това да отделиш час за обяд с истинска храна, вместо такава пълна с миризми и вкусове, създадени не в кухнята, а в някоя лаборатория. Да пиеш чаша хубаво вино вместо боядисана и ароматизирана газирана вода. Да се храниш от продуктите, които ти е дала природата наоколо, не с такива, пропътували хиляди километри през стотици замразени часове след като са били откъснати от някоя изкуствено осветена оранжерия.
Българският клон на движението се е заел да опази и популяризира традиционна храна, произвеждана в малки региони на страната – като различни сирена, колбаси, смилянския боб. Последният предизвиква жив интерес на изложението.
„Ама наистина ли е смилянски? Аз съм си купувала, уж за такъв ми го продадоха, но когато го сварих, се оказа, че изобщо не е и не е хубав.”
Две жени гледат малко подозрително към пликовете с фасул, вероятно в плен на спомените за купения преди години, който е имал общо със Смилян точно толкова, колкото глинено гювече с тефлонов тиган.
Зоната с органични продукти на изложението като цяло се радва на доста висок интерес в сравнение с останалите, особено покрай щандовете с мед. „Ние българите трудно се сдружаваме, не можем да се съберем”, жалва се пред клиенти производител зад щанда на Сдружението за биологично пчеларство. Близо до бурканите с пчелна сладост са щандове за захарни изделия, изглеждащи като отчупени от къщичката на Хензел и Гретел.
На няколко щанда можете да видите нагледно как сладкарски цехове могат да правят приказно красиви украси, да пълнят сладкиши с плодови сладка, захаросани плодове и кремове – като си ги купуват готови. Приготвени са така, както никога не бихте могли да ги направите вкъщи и са нагледна илюстрация на поговорката, че човек трябва да се храни и с очите. На техен фон съвсем мъничко и неволно сравняваш домашните покривки на секциите с биологични храни, повечето от малки, почти домашни производства. Не мислете да определяте категорично кое е по-хубаво – всяко си има чар.
Сещам се за шофьора на таксито, който ме попита какво има тук, че толкова хора са дошли. „Изложение за храна.” – „Ама защо не съобщават, че има такива интересни работи, я виж ти.”
Ако се върна в началото – думите му могат да служат в подкрепа на новото движение на Деси Димитрова, че човек е създаден, за да изпитва удоволствие – така че се стреми към него, все едно дали е богат, беден, без значение какво работи и в какво вярва.
Винаги ще му се иска да намери нещо хубаво и в толкова малко наглед нещо като храната. Която може да е нещо много повече от задоволяване на глада и вкус. Може да е споделена като дума, приятна като поезия и съкровена като домашно сладко. Кой поет, ако не обича храната, би могъл да каже като Мария Донева, че дъждовният облак е на една целувка разстояние от земята? И всички вкусове са като едно пътуване – към дома, света, към подправки от безкрайни империи и към собственото разбиране как трябва да се храниш.
Още материали по темата >> на dnevnik.bg
Галерия от изложението
Няма коментари:
Публикуване на коментар