Търсене в този блог

сряда, 12 октомври 2011 г.

Тя е толкова прекрасна

Хората не искат да я докосват. Вместо това тя ги прегръща. Има дъжд по пръстите и ухае на спомени. Толкова хубаво ухае, че неволно се облягат на рамото й. Затварят очи и понякога не искат да я гледат. Никога не са сигурни как ще отговори на прегръдката им. На усмивката, която я подкупва да покаже наситено синьото небе и измореното от блясък слънце. На желанието да ги успокои, че лятото преди нея всъщност не си е тръгнало, а само за малко се е скрило.

Търсят в посивелите й дни топлината на цветовете. Затварят от време на време очи под показалото се слънце и си представят, че сега е друго време, не този преход между разголеното лято и тежестта на тъмните им палта. Свиват зиморничаво пръстите си и мечтаят за вкъщи.

Искам само да отворят очи и да видят колко лица има. Едното е в дима на печените тикви и кестени по улиците. Другото се крие в лапите, под премръзналия нос на бездомните котки, които скачат по капаците на паркираните коли, за да хванат топлината им. Има и едно лице, което изплува в първите чаши чай, които пиеш с надежда да изгладиш грапавия си от мъглата глас. Обичам когато крие друго от лицата си покрай преминаваните пътища - в разпилените слънчеви петна на дърветата, в сребристите и тънки като косъм паяжини, с които ме пресреща, с влагата на мъглата, която се разтапя под слънцето като захарен памук и с аромата на мокри листа.

Когато се опита да затвори деня с дъждовно небе, опитайте една малка магия - нещо много ароматно и топло. Нещо уютно, за да гледате красотата й с усмихнати очи. Нещо, създадено от вас, за да й покажете, че не е успяла да вледени ръцете ви. Нещо, направено само с щипка любов, защото тя не обича да я разпиляваме с препълнени шепи. И задължително да бъде сладко, защото някой все трябва да ни напомня, че есента е много ранното лице на пролетта, което ще се оголи, намокри, ще изчисти изгнилите си листа, ще спи няколко месеца и ще се се събуди толкова прекрасна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар