Търсене в този блог

петък, 30 септември 2011 г.

Портрет на един шаран

В рамките на два дни пред очите ми минаха две истории - на пръв поглед са коренно различни една от друга. Аз си мисля, че са свързани. Нека започна с първата.

Едно от малкото хубави неща на пътуването с влак в България е времето, през което можеш да четеш спокойно. Иначе трудно бих намерила време да чета "Книга за Софроний" на Вера Мутафчиева - не защото е трудна за четене, а защото иска време за размисъл, докато всичките й гледни точки преминат през ума ти. Това не е автобиография, а картина на едно от най-смутните времена в българската история. И като всяко такова време извън героите остават хиляди, милиони незабележими съдби, хора, чиято задача е била съвсем малка за днешните критерии. Да оцелеят. Да направят това възможно най-добре.

Софроний Врачански е един от тези хора. Герой става по-късно, но през десетките кърджалийски години наред с поставената си от самия него задача да сложи основите на забравена писменост и език, Софроний просто оцелява. В повечето случаи - като играе ролята на наивен поданик, на част от една рая, изгубила привидно достойнство, на обикновен глупав човек. На такива хората им казват "шарани". Не знам кога се е появил този синоним, вероятно много след края на XVIII век, но в нея има такава символичност, че връзката й с българската кухня веднага се забива в ума ми.

Ако за толкова години, дори в голяма степен и днес, хората по тези земи опитват да изглеждат по-наивни, отколкото са наистина, тогава няма нищо чудно в разпространението на шарана в българската кухня. Освен традиционния за Никулден, речния рибок присъства в какви ли не рецепти. Най-странната, която съм чувала, е за шаран с кисело зеле. Не съм пробвала и едва ли някога ще я пробвам, но пък някой може да си я харесва.

А, и да, не мога да подмина присъствието на шарана във филма "Мисия Лондон": "-Някой погрижил ли се е да разбере какво обича кралицата? -Може би нещо традиционно - шаран плакия?"

Втората история е тази рецепта. Минава към традиционните, не знам колко е стара, но напомня рибник за Никулден - вероятно е негова осъвременена версия без тесто. Ако сте от хората, които не купуват шаран, защото смятат, че ще мирише на тиня - да споделя, че за десетки опитани лично от мен шарани досега не повече от 2-3 са имали лек дъх. И още един съвет - не е хубаво шаранът да е прекалено голям, защото тогава е мазен. Също - и да е много малък, защото няма да има вкус на истински шаран. Как се познава прясната риба? Очите й са като на жива и не мирише на риба. За шараните - можете да си ги купите и направо живи, а в магазина да ви ги почистят на място, ако се страхувате, че няма да се справите сами.

Шаран с ориз

Продукти:
1 средно голям шаран
1 чаена чаша ориз
шепа стафиди
1 малка глава лук
1 скилидка чесън
няколко стръка девесил - пресен или сух
сол на вкус
черен пипер
2-3 супени лъжици олио

Измитият и почистен шаран се нарязва на парчета и леко се осолява. Лукът и чесънът се нарязват на ситно - лукът се задушава за 1-2 минути в загрятото олио, добавят се ориза и чесъна и се изпържва още 2-3 минути като се бърка, за да не загори. Долива се малко вода - около 1 кафеена чашка, посолява се на вкус и се задушава докато поеме водата. Парчетата шаран се нареждат в тава, оризът се разбърква със стафидите, малко черен пипер и нарязаният девесил и се изсипва между тях. Доливат се 4 непълни чаши вода или докато оризът леко се покрие. Пече се на 200 градуса докато оризът стане готов. Ако водата изври по-рано, се долива малко, но задължително трябва да е гореща.

Още една рецепта с риба

Няма коментари:

Публикуване на коментар