Малко след август, когато на човек вече му се струва, че дните все така ще са безкрайно топли, че мракът на ранните вечери е далеч, а вечността може да се спре да си почине в затоплените ти длани и да си остане там, има един аромат, който никой сезон и никое шишенце с есенция не може да повтори. Смокини. Опитвала съм се много пъти да намеря начин отново да върна наситеният до крайна сладост мирис на зрели смокини, на плод, който е събирал силата си през всички горещи дни на лятото, но никога не съм успявала.
Може да си направиш ягодови сладки през януари, кайсиева торта без кайсии, крем от малини, когато по истинските няма и един зелен лист. Но точно този аромат на отиващо си лято се хваща само веднъж на годината. Сушените смокини, сладкото, приличащо на медени капки, замразените плодове, всеки губи от мириса на пресните зрели смокини и го заменя с нещо друго.
Тази година бях решила, че няма да има сладко от смокини. Не и такова, приготвено на печката в една кухня в София, така далеч от тъмната зеленина, от която си обирал тежките плодове. Не успях обаче да се убедя достатъчно силно. Някак недовършено ще ми се струва лятото, изоставено без сбогуване, без да може да се прелее в тъмнозлатното сладко - като път, който си оставил наполовината.
Не мога да запечатвам аромата на едни много топли и тихи вечери, не мога да поглеждам в сварените със захар плодове и да виждам минали дни, които затова изглеждат така красиви и нежни, защото са си отишли отдавна и забрава е покрила тъмните им часове. Но как ли в едно бурканче стъкло ще затвориш всичко това и ще го запазиш? Нали никоя човешка сила не може да обърне сезоните, и нито един отделен спомен за тях не прилича на този на чуждия човек?
Но колко е стар и дълбок този стремеж да се опитваш да задържиш хубавото, да го запазиш с мисъл или предмет. Сигурна съм, че така се е родило сладкото от смокини. Когато сме поискали да запазим лятото в стъклено бурканче.
Няма коментари:
Публикуване на коментар